Два черепа и две мотики
На вятъра ми ка́цна златен кос
и в облака ми слънцето се сгу́ши.
Отворих бира, но ми липсва тост
(прошуто също, суши с попски круши...)
за смелата прическа като мъж,
за думите, които често губя,
мечти́цата, спасила неведнъж
усмивките на делниците груби.
На залеза ми жу́жнаха пчели.
Пияни са, от него си допиват.
Наскубах на звездите див пелин.
Луната права е на супер крива.
Наздраве казваш, а на Никифор
кратуната „Memento mori“, рече.
За свободата, Санчо! И в затвор
душата е скиталница, човече.
Под черепа ми гръмна реотан.
Експерименти някакви, спокойно.
Мотиката е с дръжка от титан
и време има даже и за двойно...
... Отлитна вятърът от моя кос,
а облакът и слънцето обикна.
Животът, аз, кой – домакин, кой – гост...,
два черепа след нас и две мотики.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимира Чакърова Все права защищены
Мерси за настроението!
