Отново днес разлепях некролози
със твоят лик, усмихнато красив
и молех се да ми простиш отгоре,
че пак завръщам те в живота сив.
Знам. Грешно е. Не бива. Но душата
не спира и не спира да боли.
Крещи и плаче, все наум горката
и връща се в денят кошмарно зрим,
когато тръгна без да се сбогуваш,
когато бе решил, че си голям.
Не звънна и не каза: "Помощ, мамо!"
Аз щях да дойда на мига, и там ...