Дъхът на розите

Дъхът на розите

ухае на забвение,

потънали в мрака

на една любов.

Целувка, нежност,

чувствата допират

в кръговрата

на един живот.

Допирни точки

на две системи,

живеещи отделно

в света жесток.

Разкъсаната ревност

плаче заслепена 

от болката, която

и подари любов.

Проблем застинал

на вратата на съзнанието,

стои и проси

мъничко внимание.

В хода си забързан,

мислите обаче

не спират, заети

да решават друго -

съдбата на едно момиче,

чакащо да дойде

в ъгъла безмълвно

някакво причастие.

Случайността, която

хвърлила е някого

в затвора безконечен

на нямата забрава.

И просякът на ъгъла

с протегната ръка,

като проблема,

проси си внимание.

В градината с розите

влязла е коза

и бръсти шумата,

откъсва цветове.

Шума от скачане,

децата на дъжда

в нощта се спират,

за да ми простят.

В напуканото огледало

оглежда се смъртта,

която чака всеки миг

изминал да го отведе.

Все тъй е свеж

дъхът на розите,

напомнящ за живота

на една любов.

Това е стих от минало време, който си харесвам и искам да го споделя с вас.