Дъждът, който сега вали, не спира,
на вади стича се по стъклата
и нов е светът, заради него,
като по-чисто всичко направи.
Но именно той ме възпира навън
да бъда, насаме с моята си лира,
там отзарана на природата
в пазвите и без онуй его,
дето души, та ум да забрави
за тегобите и живителния звън
на словото душата моя да чува
от зеленината на светлия кът,
одухотворен само с думи
за чистия замисъл на живота,
който по човешки да го живеем.
Желанието в нас, не съществува
и безобразно грозен е ликът
на всичките наши зулуми,
на мръсотия и вечна сивота,
сред които без посока дивеем.
© Весела Найденова Все права защищены