Дъждът, който сега вали, не спира,

на вади стича се по стъклата

и нов е светът, заради него,

като по-чисто всичко направи.

Но именно той ме възпира навън

да бъда, насаме с моята си лира,

там отзарана на природата

в пазвите и без онуй его,

дето души, та ум да забрави

за тегобите и живителния звън

на словото душата моя да чува

от зеленината на светлия кът,

одухотворен само с думи

за чистия замисъл на живота,

който по човешки да го живеем.

Желанието в нас, не съществува

и безобразно грозен е ликът

на всичките наши зулуми,

на мръсотия и вечна сивота,

сред които без посока дивеем.