Дъжд
Тъкмо тръгнах да си вадя очила -
да не ми блести така от слънцето,
и то пък взе, че притъмня - докато
изровя някакъв чадър от чантата -
небето с едри капки заваля.
Реших, че няма да се пазя -
нека да ме навали, след
слънцето - огряващо ме на талази,
облакът над мен иска да ме разхлади!
Въздухът ухае по-различно,
вятърът притихнал пак се разлюля -
и клоните на цъфналите вишни
подхвана в своята игра.
Ръце разтвярам към небето,
в притъмнилата се синева!
Любувам се на приказната гледка -
в мен пулсира свобода!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мартина Кирилова Все права защищены
Много красиво и смислено стихотворение, поздравявам те! И благодаря, че харесваш моите стихчета 
