Мирише ми на дъжд
и треви разбити.
Силен, едър мъж
обгърна светлините.
Лови жаби край реката,
с облачния гръб
затуля светлината.
Толкова висок и мъдър -
не виждам му снагата,
но сещам боровия дъх
със свежест от гората.
Целува ми врата -
да му простя ме моли,
че и този път
със мен не може.
Молят се люлеещи се клони...
За пореден път не се достигаме
и започва - виж - сълзи да рони.
Сякаш на хората им е жал за нас и всички са притаени, тихи. Само ние двамата сме на земята и само ние се вълнуваме и галим със сълзи. Той ридае безутешно в стъклата на прозореца. Шепти нежни думи за невъзможно щастие. Моли се да тръгна с него, а аз за пореден път не зная как. И така ще ме моли цяла нощ, докато изчерпи пролетните си сили.
© Ив Го Все права защищены