Мирише ми на дъжд

и треви разбити.

Силен, едър мъж

обгърна светлините.

Лови жаби край реката,

с облачния гръб

затуля светлината.

Толкова висок и мъдър -

не виждам му снагата,

но сещам боровия дъх

със свежест от гората.

Целува ми врата -

да му простя ме моли,

че и този път

със мен не може.

Молят се люлеещи се клони...

За пореден път не се достигаме

и започва - виж - сълзи да рони.

Сякаш на хората им е жал за нас и всички са притаени, тихи. Само ние двамата сме на земята и само ние се вълнуваме и галим със сълзи. Той ридае безутешно в стъклата на прозореца. Шепти нежни думи за невъзможно щастие. Моли се да тръгна с него, а аз за пореден път не зная как. И така ще ме моли цяла нощ, докато изчерпи пролетните си сили.