Дългото обичане
Със пролетите чаках те, като южняк,
да влезеш през отворените двери.
В лета глухарчени се разпилях,
да диря стъпките ти боси.
А с есента се ронех във дъжда,
и като лист треперех, да те чуя
на зимните виелици в гласа.
Умирах и живеех... да те имам.
И, ето те. Стоиш насреща и мълчиш.
Не казвай нищо, заедно да помълчиме.
Поне това умеем с теб, нали...
звездите вече отдавна не броиме.
Последната звезда с години още помня,
как падаше, а аз за тебе си намислих
желание, което просто не се сбъдна,
защото, само мой да си, поисках.
Сега не искам вече чуждо щастие,
а твоя пак да съм, не искай.
Заключих я илюзията в сейф,
а кода не запомних... тръгвай.
От дългото обичане така боли,
че струната в сърцето ръждавее
и къса се на малки тънички игли,
които се забиват... и то се пръсва.
И моето се пръсна, ей така...
не ми остана нищичко за даване.
Пак чука на вратата пролетта,
а как да ù отворя без обичане.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
