Къде си ти?
Къде е допирът ти?
Къде е нежността ти?
Къде е ръката, при която отварях очи?
Къде са обятията, в които се смеех?
Къде е шепотът, носен от вятъра?
Къде е блясъкът в очите ти?
Само те биха ми върнали стария живот,
старите мечти, старите идеали.
Къде е усмивката и хубавите дни?
Няма ги слънчевите лъчи,
няма ги морските вълни.
Няма те...
Само спомени и плахи стъпки в безкрайната пустиня,
наречена от някои Живот?!

Що за живот е това
щом не мога да бъда с човека, свалял ми звезди,
шепнейки в мрака.
Огън в сърцето ми вече не тлее,
запалете го пак,
дайте ми искрица.
Събудете ме от този кошмар,
извадете мe от бездната, в която пропадам.
Една непрогледна бездна без начало и край.
Сложете край на всичко това,
то ме убива ден след ден.
Остава ми само да се моля,
да не гръмне бомбата в душата ми,
да не загубя контрол над себе си.
Едновременно ядосана и изплашена
се оставям на течението,
на юмруците на съдбата.
За Бога, разтворете океана,
нека ме погълне той!