ВТ (Вили Тодоров)
620 2657
31 мар. 2006 г., 17:06

ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ДВАМА 

  Поэзия
785 0 5

 

 

Да ви разкажа сега искам

една стара история.

И не търсете в нея

никаква алегория.


Дълго се двама търсехме по света.

Живеехме близо иначе в града.

Учехме двамата по различно време.

Момче и момиче – един за друг родени.

В града се бяхме родили

в съседни квартали,

но да бяхме играли

заедно като малки – едва ли.


Вече бяхме на възраст, в която

очите свои отваряхме към света.

А вече там ни очакваше любовта.

Една неделя на стадиона бяхме,

когато един друг се съзряхме.

Заедно се прибрахме и тогава

сърцето мое разбра

къде е вече краят на света.


Научих аз всичко за тебе

и градът стана малък за нас.

След този ден по различно

се срещахме време.

На всеки свободен се радвахме час.

За нас бе важно, че има с кого

да споделяме различни неща,

без да знаем старата истина,

че от древността още с това

на тази възраст започва любовта.


После рисувах аз чаровна свенливост,

но с обещание едно –

скиците тези

да не показвам на чуждо око.

Заклех се аз и тогава показа ми тя

от никого невиждана

и страстна красота.

Рисунките после тя ги укри.

А, горд с общата тайна,

моят език никому дума не промълви.

След година заминах да служа войник,

а след още година внезапно от нея –

ни писмо, нито вик.

Никога не разбрах кога

и как майка ù всичко узна.

Късали са писмата без някой

да вижда очите в сълзи.

Рисунките не могла да запази,

но и себе си тя не опази.

 

След казармата нищо

не даваше ми покой.

Исках да узная къде е и с кой,

но не бе оставила и следа.

По-късно случайно разбрах,

че от мъка отишла си бе тя.


Сломили я болка и спомени

за любим човек –

не познава светът за това лек.

По цял ден мълчала

и плакала с кристални сълзи,

без да се намери,

кой да я утеши,

че и така може

любовта да съхрани.

 

Не лекуваха всичко по онова време.

Двамата бяхме ненавреме родени.

Пожела съдбата нас да раздели.

Животът не даде ни още щастливи дни.

Сърцето все още

не ми дава покой

и постоянно ме кара

да търся очи по света,

родени които са

за любовта.

 

Това бе една истинска,

обикновена история.

И не търсете в нея

никаква алегория.

© Вили Тодоров Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хубаво е, поздравления
  • Това е една тъжна история,която ти така елегантно и вълнуващо си поднесъл....Възхитително....
  • Не желая да го правя! В разказа неминуемо ще трябва да пиша за неща, по които ще се разбере за кого става въпрос. Много подробности от нашето поведение тогава ще станат разбираеми за хората, които познаваха и двамата и по някакъв начин може да засегна (или оскверня) паметта й. Не мога да си го позволя!
  • Много е хубаво, но според мен ако го доразвиеш в разказ ще е по-добре!
  • Истина е. Аз завърших гимназия през 1972 година. Знаете ли как мислеха тогава нашите родители, родени в началото на 20 век? И какви неща не можехме да правим. По-добре да не знаете.
Предложения
: ??:??