Една надежда
По улиците на битието…кривнали,
скиташе надеждата …окаяна и гола,
хората залисани, носове вирнали,
не виждат тревогата в очите ѝ набола…
А тя, мечтаеше единствено за подслон…
и нечие сърце, та взаимно да се сгреят…
Бездушие огромно, приличащо на слон,
във душевното море, препречило бе кеят…
А надеждата? …Тя е последната сламка,
за да ни спаси от тоталното удавяне,
чукът, който троши самотната ни рамка,
духът,който ни пази от самозабравяне…
По улиците на битието…кривнали,
скиташе надеждата …окаяна и гола.
Вижте я, какво сте тия носове вирнали
в душата си на топло, подслонете я хора!!!
Живка Иванова
29.07.2025г
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Живка Иванова Все права защищены
