Есен

Дойдох от скутите на бронзовото Лято
и спрях в градините на Есента.
На ябълки и хляб сега дъхти земята
и живописва с багрите света!

Търкалят ветрове, кълбета от мъглите..
Не винаги със влюбени очи.
Изцеждат се, от покривните на земята,
спасените, от лятото лъчи!

Подгонени по урвите пълзят мъглите
над нас тежи оловното небе,
за слънцето изгубено тъгуват дните,
разплакани от ситни дъждове...

За топлинка сега тъгуват дните,
с подпухнали от хремата лица.
Разгонват се по стръмното мъглите,
лудуват като палави деца.

Накъсаната синева проблясва,
изцежда заблудените лъчи,
и като велик художник багрите размесва,
и гледа със уплашени очи!

Но грейне ли светлика в синевата,
погледне ли ни с влюбени очи,
преобразява се за миг земята,
и тя щастливо замълчи...

Пустеят златните кафези на горите,
оставени с отворени врати...
Жълтеят пак на Витоша полите...
Изцъкляни са нощните звезди...

И аз съм тук, след бронзовото лято...
И гледам  тая тъжна красота.
Усещам зрялата прегръдка на земята,
и аз за винаги обиквам есента!

   1971г. София