От нейде долетях – само́ листо,
листо, поело пътя си нелек.
Изпадах още в августовски пек,
изпепелил октомври, чак до стон.
А толкоз време оттогава мина,
валя ме дъжд, сланата ме смрази.
Оглеждах се в искрящите звезди –
така прескочих в новата година.
Стихиите ме мятаха без жал,
намирах пристан в кухите стъбла.
Там сбирах сили за да продължа,
да скитам сред униние и кал.
И ето, вече ще застъпи пролет,
ще блеснат нови, ярки цветове.
Но време бе, мен да ме призове,
кармичният, съдбовен зов ... за „полет“!
© Данаил Таков Все права защищены