От нейде долетях – само́ листо,

листо, поело пътя си нелек.

Изпадах още в августовски пек,

изпепелил октомври, чак до стон.

А толкоз време оттогава мина,

валя ме дъжд, сланата ме смрази.

Оглеждах се в искрящите звезди –

така прескочих в новата година.

Стихиите ме мятаха без жал,

намирах пристан в кухите стъбла.

Там сбирах сили за да продължа,

да скитам сред униние и кал.

И ето, вече ще застъпи пролет,

ще блеснат нови, ярки цветове.

Но време бе, мен да ме призове,

кармичният, съдбовен зов ... за „полет“!