Думите ти в празното до болка пълнолуние

при мен се връщат с виковете на стените

от ехото на моето безумие,

родено от нестихващата жажда на очите ми.

Да бъдат искрени, когато те обичат,

а не фалшиви, както ти поиска ,

да бягат, не, към теб да се затичат,

повяхнали да спират да отричат, че те искат.

Сърцето ми присъда да получи,

като престъпник, нарушил забрани,

ще блъска в мене сякаш със юмруци,

забравило за думи обещани.

И зад решетките на моята съдба

очите ми ще чакат 'слънце' тебе,

поне за миг да видят свойта светлина

очите ми, два стръка слънчогледи.