* * *

Пролет ли – не, есен в душата,

Тя самата бавно изгнива,

Защото съдбата забива камата

И целият свят ми се срива

Тежест в гърдите, болка и толкова.

Сърцето се пръсна на милиони парчета,

През врата ми се стяга желязна окова,

А мечтите остават на малки листчета

Да крещя, да плача ли – има ли смисъл,

Щом сам останах сред хора.

Дните вече щастливи не бих ги описал

Загубих своята стабилна опора,

И занапред само остава

Бурята да ми е верен другар,

Тя в душата да построява

Своя вечен олтар.