Пролет ли – не, есен в душата,
Тя самата бавно изгнива,
Защото съдбата забива камата
И целият свят ми се срива
Тежест в гърдите, болка и толкова.
Сърцето се пръсна на милиони парчета,
През врата ми се стяга желязна окова,
А мечтите остават на малки листчета
Да крещя, да плача ли – има ли смисъл,
Щом сам останах сред хора.
Дните вече щастливи не бих ги описал
Загубих своята стабилна опора, ...