Apr 12, 2013, 4:15 PM

* * *

  Poetry
740 0 0

Пролет ли – не, есен в душата,

Тя самата бавно изгнива,

Защото съдбата забива камата

И целият свят ми се срива

 

Тежест в гърдите, болка и толкова.

Сърцето се пръсна на милиони парчета,

През врата ми се стяга желязна окова,

А мечтите остават на малки листчета

 

Да крещя, да плача ли – има ли смисъл,

Щом сам останах сред хора.

Дните вече щастливи не бих ги описал

Загубих своята стабилна опора,

 

И занапред само остава

Бурята да ми е верен другар,

Тя в душата да построява

Своя вечен олтар.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Ева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....