Към читателя: Съдбата нея я зоват и аз

ще да я надхитря. Сизиф можа смъртта

да върже,тъй защо да не успея с таз.

Чувствала ли си дори за миг това,

което чувства гарванът, впил нокти

в лозето, в дъжда, над черната врата,

облепена с бели некролози.

Ако не си, ела,

литни на моите криле

катранени в небето леко

в нежни багрени отблясъци.

Пийни амброзия в бистро

насред дъга, връз облаче седни,

а аз ще разплета едно - венец

сплети, сложи си го,

обляна в златни къдри,

нимб над нимб и

слънчев лъч в море,

зареян в лунното сияние.

Чувствала ли си за миг

униние и плам, и страст,

о, прелестна, защо

обсипваш ме с стрели.

Знам, графикът зове и твоят

дълг не е запълнен

с приказни етюди,

но зная още, дъще на

Адам, че си жена.

И бих те изкусил,

и искам, на моите

криле летиш и вече

застудява. Да те

обгърна ли с пера от

мойта гарванова дреха,

или пък да те занеса

дома, на топло... питам,

скитам... и ти мълчиш,

ни дума не отронваш,

а сочиш с пръст към

черната врата.

Под грозда нещо се чете,

не го видях преди,

бях влюбен - сам,

копнеещ - ням и

сетне го прочетох.

"Любов - униние и

плам, и страст,

завинаги те пускам аз,

високо в лекото небе,

далеч от моите криле

катранени."

И подир туй

"От гарвана."

Пийни амброзия в бистро,

насред дъга, връз облаче седни,

и после си върви, Съдба,

аз вече изнемогвам,

и губя мощ в моите крила.

Сплети венец, сложи си го,

обляна в златни къдри, а аз

ще сложа семка от зрънце от грозд,

връз камъка, търкалян от Сизифа,

за да го бутне,

и после пак...

и всеки ден така, докат

не слезнеш ти от твоя

трон от тръни и ме

дариш с зрънце от нар,

с униние, с плам, с страст.

Кръжа над твойта сянка

аз и чакам търпелив, впил нокти

в лозето, в дъжда, над черната врата,

облепена с бели некролози.