Към читателя: Съдбата нея я зоват и аз
ще да я надхитря. Сизиф можа смъртта
да върже,тъй защо да не успея с таз.
Чувствала ли си дори за миг това,
което чувства гарванът, впил нокти
в лозето, в дъжда, над черната врата,
облепена с бели некролози.
Ако не си, ела,
литни на моите криле
катранени в небето леко
в нежни багрени отблясъци.
Пийни амброзия в бистро
насред дъга, връз облаче седни,
а аз ще разплета едно - венец
сплети, сложи си го,
обляна в златни къдри,
нимб над нимб и
слънчев лъч в море,
зареян в лунното сияние.
Чувствала ли си за миг
униние и плам, и страст,
о, прелестна, защо
обсипваш ме с стрели.
Знам, графикът зове и твоят
дълг не е запълнен
с приказни етюди,
но зная още, дъще на
Адам, че си жена.
И бих те изкусил,
и искам, на моите
криле летиш и вече
застудява. Да те
обгърна ли с пера от
мойта гарванова дреха,
или пък да те занеса
дома, на топло... питам,
скитам... и ти мълчиш,
ни дума не отронваш,
а сочиш с пръст към
черната врата.
Под грозда нещо се чете,
не го видях преди,
бях влюбен - сам,
копнеещ - ням и
сетне го прочетох.
"Любов - униние и
плам, и страст,
завинаги те пускам аз,
високо в лекото небе,
далеч от моите криле
катранени."
И подир туй
"От гарвана."
Пийни амброзия в бистро,
насред дъга, връз облаче седни,
и после си върви, Съдба,
аз вече изнемогвам,
и губя мощ в моите крила.
Сплети венец, сложи си го,
обляна в златни къдри, а аз
ще сложа семка от зрънце от грозд,
връз камъка, търкалян от Сизифа,
за да го бутне,
и после пак...
и всеки ден така, докат
не слезнеш ти от твоя
трон от тръни и ме
дариш с зрънце от нар,
с униние, с плам, с страст.
Кръжа над твойта сянка
аз и чакам търпелив, впил нокти
в лозето, в дъжда, над черната врата,
облепена с бели некролози.
© Кирил Младенов All rights reserved.