Вехнеща гора умира бавно в забрава и тъга край зловонните кървави блата.
През клонестите лабиринти проблясва ярък лунен лъч и сянката безжалостно разкъсва.
Черни кръстове ръждясали от кръв простират се навред по безбрежните поля.
И болката – рана, раздирана от мрак и самота, безмилостно в зенит възкръсва.
Надеждата издъхва в мъка, жестоко повалена в бездна, пропита от мраморни
сълзи.
Омразата трансцедентална призовава неземни божества и небосводът болезнено започва да
кърви.
Красотата е удавена под океан от мъртви ледени вълни, потънала от кървав студ, в агония
скърби.
Заразата прогнила осквернява и разлага болнавите пространства и презрение в душата ù
блести. ...