Седя сама, сама не съм.

 Във мен бушуват мисли несломими. 

Как може да изпитваш самота, 

щом сред хора се намираш, най-любими? 

Седя сама, а пълно е с човеци. 

Говорят... но не говор чувам, а жужене.

О, Хора... Моля помогнете. 

Снемете от плещите мойто бреме.

Но как да ме избавите от туй,

що родило се отдавна, 

аз храних и поих,

и майка бях му и го третирах като равна.

Как бих могла да искам ваш'та помощ,

щом знам че нищо няма да помогне. 

И не вий, не аз...

 нищо туй не ще го превъзмогне. 

Започвам говор да долавям, 

 но не е хорското жужене. 

Спирам или просто се забавям.

 Замислям се, впоследствие забравям. 

О, мили ми човеко...Сетих се. 

Туй дето чувам аз в далечината

не външен глас е. 

Той вътре се намира 

Вътре. Вътре във душата. 

Седя сама, сама не съм.

Във мен живеят двама. 

Двамина храних и поих, 

а кой ли по-голям е станал? 

Единият напевно вразумява, 

успокой се казва, не позволявай 

на другият да вдига врява. 

Използвай разума си. Разбери. 

Не са непостижими бляновете и мечти! 

Другият, той нищо не разбира. 

Слушаш ли го ще живееш в притеснение, 

мене слушай, аз съм твоето спасение.

О, двама ний сме майко наша, 

ала единствен аз е нужно да пребъда... 

Ти храни и пои ни 

не ще да позволя аз на апаша 

да те лиши от душевно възкресение. 

И в тоз миг друг глас чувам аз в далечината. 

Все по близко идва. 

Май вече чука на вратата. 

Говори ми. Не ми харесва тонът. 

Май спори му се. Туй разбирам от жаргонът. 

Казва нищо аз не заслужавам, 

твърди, че все самичка ще оставам. 

Нищо нямало от мен да стане.

Как искам да млъкне.

Как искам да престане.

И тъй ден за ден, животът продължава.

Всеки ден ги чувам.

Все различен побеждава.

Мойте рожби, тез два гласа,

определят моята нагласа.

Единият на ангел ми прилича,

другият на дявол, но отрича...

Тъй просто се облича. 

Убедил се е, че му прилича.

Но от толкоз болка преживяна, ясно ми е

що душата му е тъй скована.

О, мили рожби.

О, два гласа.

О, щастие и мъка.

О, упрек и заръка.

Седя сама, сама не съм.

Говорят ми и ми жужат.

Искам просто да се спрат.

Искам малко тишина.

Да я послушам. Да заспа.

Ни говор искам, ни жужене.

Туй човеко... туй е мойто бреме.