28 июн. 2011 г., 21:56

Глава втора (ученик във Първомай) 

  Поэзия » Оды и поэмы
589 0 0

 

 

ГЛАВА  ВТОРА

(ученик във Първомай)

 

 

 Бях длъжен  да ги надживея!

От този ад  да се спася!

И свое знаме да развея,

дълга си просто да платя!

На топло слънце да се сгрея.

И  семето си да посея...

И в този никакъв живот

да   цъфна и да вържа плод!

И аз се справих със “отличен”,

стремях се винаги да стигна  пръв!

Казах, по зодия съм “Лъв”…

С едни гърди пред всички тичах!...

Пред никого за миг не спрях,

затуй  до днеска оцелях.

 

На никого не съм се слагал.

Не съм бил безгръбначен аз.

От отговорност не съм бягал,

но чаках своя звезден час!

Навреме слезнах от Небето

и станах член на С.Н.М.-то.

За малко бях и “Пионер”…

И станах с тях ни бял, ни чер.

С маята им  не съм подквасен,

но аз към тях се приобщих,

с делата си и с моя стих.

Да мислят, че не съм опасен.

Макар и малко настрана,

се включих в техните звена…

 

Отидох в Първомай да уча.

В гимназията изкласих…

И  дипломирах се с “отличен”.

За себе си  нов свят открих!

Четирдесет и осма беше.

И работата не вървеше.

Но тръгна моята следа,

пеша, от село до града…

И  в шарената си торбица

събирах опит и акъл…

Мечтаех си в живота зъл 

да имам  хлебец и чорбица!

И силно си мечтаех аз

да яздя някой ден Пегас!..

 

И в тая моя “алма  матер”,

от нас наречена  Ваймар!

Аз гледах пишещите братя

 и все ги търсех за другар!

Бях слушал доста от отдавна

за  пишеща плеяда славна…

... И аз със свойте стихове

разнасян бях по класове.

Това бе мойта първа гара

в пътуването към света.

И аз оставих там следа,

на младостта си във разгара…

Не бързешком, като след дъжд,

във Първомай аз станах мъж!

 

Там не след дълго се наложих.

Училището ме прие.

Кръстосвах пътищата божи,

със дяволите в исие.

Преписваха се мойте песни…

И ставаха  все по-известни.

Разнасян бях по класове,

със “за” и “против “ гласове…

Бях редом аз със  първенците,

като такъв аз бях приет.

Набирах точки за “поет”.

И бяха ми щастливи дните!...

Не се разплух от суета,

бях най-свенливият в света!

 

Бях благодарен на Съдбата,

че ме заплете в стихове,

че бях от пишещите братя,

че има кой да ме чете!

Със стихове и епиграми

аз все лекувах свойте рани

във този поетичен Рай,

наскоро кръстен - Първомай.

За мен легенда бе РеПеТо...

Пангъгата почитах аз…

И аз мечтаех за Пегас…

И ми примираше сърцето.

Аз псевдоним си бях изплел,

нарекъл бях се ХЕКРЕДЕЛ…

 

Хекредел е съкратено

от всичките ми имена.

Във сричков ребус е стъкмено,

като във  истинска игра…

От ХРИСТО беше взето ХЕ-то,

от КРЪСТЕВ пък извадих КРЕ-то,

а сричката последна ДЕЛ,

бях  от ДЕЛИИВАНОВ взел…

И така бях популярен...

Това бе моят псевдоним.

Тъкмях се с него за Олимп,

така че съм му благодарен!

Напомня ми  то и сега

за тия славни  времена!

 

Аз станах с него популярен.

На класа бях първенец!

Цитиран често и повтарян.

Корона носех на творец!...

Премрежвах поглед, надалече,

и тази роля ме увлече.

И аз със нея заживях.

Със стиховете загорях!...

Но жаден бях и за наука!

И слушах новото в захлас!

Попивах всичко още  в час!...

Не хвърлях нищо на боклука.

И само с мъничко обков

в науките си бях готов!

 

Вземах да свия с  с мандолина.

Изнесохме дори концерт!

Но през последните години

 на свирката не съм  авер…

Градът ми беше интересен.

Животът ми – желан и лесен!...

Аз чувах като гимнастик.

Не търсех във това изгода.

Играх по градски тържества,

да забавляваме народа!...

Като хорист и в хора пях.

И свои стихове четях!

 

През  зимата, щом свърши срока,

затичвахме се през глава,

държейки южната посока,

прибирахме се  у дома!...

                                          О, там си бяхме най-щастливи!

Развявахме свободно гриви!...

Ваканцията бе за нас 

по-късичка дори от час!

Подготвяхме си вечеринки,

с театро и със смехове…

И селото щастливо бе!

Не бяхме калпави стотинки!...

И после дълго след това

стояхме в хорските  уста…

 

През май, щом цъфнеха липите,

омайваше ни аромат,

цъфтяхме, заедно с мечтите,

и  тръгвахме за село пак.

Окичени с цветя и рози,

закрачвахме по коловози,

докато дойде в едър план

Драгойновският ни балкан…

А тука  пролетното село

окъпваше ни  в синева.

Ний бяхме пъпа на света

и следвахме мечтите смело...

Разчитаха на нас и  тук,

да сеем и копаем  лук!

 

Обувах селските потури,

в торбата слагах  малко хляб.

По къра срещах  летни бури.

И пот по нивите ни лях!

Такова беше мойто лято.

До болка работа позната!

По жътва копан  и харман,

аз често виках и “Аман”!

Аз всеки ден бях на полето.

Със книга вечно под ръка…

Денят се влачеше така…

А нощем гледах по небето

недостижимите звезди.

И търсех тайните следи!

 

А  сутрин колко ми се спеше?!

 Със мъка идваше  Деня!

 Щом Слънцето ме  озареше,

 откъсваше ме от Съня!

Не мога с туй да се похваля...

Денят размахваше копраля,

и недоспал и уморен,

протягаше ръце над мен.

Аз  съм го  писал в  стиховете!

На огън як се пържех  аз...

 Но над живота  нямах власт.

 И все пресмятах часовете!

И така от много млад,

животът ми бе с труд  богат!

 

    1           През петдесетата  година,

по старому бях в пети клас.

Вихрушка покрай мене мина

и аз останах без компас!

В душата ми гъмжаха рими.

И вътре бе неповторимо!

И в мен без нищо, ей така,

растеше някаква тъга…

Аз затъгувах, но защо ли?!

Какво ще  стане занапред?!

Заставах пред един портрет…

И почвах аз да му се  моля!...

 Очаквах си живота нов -

 стоях пред първата  любов!…

 

Във детството си бях се влюбвал

и влюбвали се бяха в мен,

но своя ум не бях изгубвал.

От огън аз не бях горен!

Не знаех, че  да заобичаш,

  не значи с туй да се развличаш,

а в адски огън да гориш!

По цели нощи да не спиш...

И като кученце да тичаш…

Да те разкъсва любовта.

И щастието на света

за тебе да не значи нищо!

О, искаш ли да станеш мъж,

влюби се ти поне веднъж!

 

Аз срещнах там едно момиче.

И с него първата любов!

И тъй безумно заобичах -

щом чух нечувания зов.

Непълнолетни бяхме двама,

от там дойде и нашта драма…

Тя бе по-малка и от мен...

А аз – ни дечко, ни ерген!

Но любовта бе романтична,

аз с нея просто станах мъж!

Пораснах бързо изведнъж…

Не бе и с нея по-различно…

За нас се промени света!

Застрадахме със любовта…

 

Тя в мен за цял живот остана:

измислена  или пък – не!

За гърлото така ме хвана.

Пред нея бях на колене!

Монтеки срещу Капулети!

Дилемата от векове!

Един нещастен порив пръв,

от който бях ранен до кръв!

Той заживя  във  стиховете,

но не и в този груб живот!

Тя не получи своя вот,

омачкаха туй крехко цвете!

Изстрадана любов до край,

най-истинската в  Първомай!

 

Не позволиха да сгрешиме!

Намесиха се между нас!

Окалено бе мойто име…

Посяха мъка между нас!..

Партийният учител Дяко

започна срещу мен атака!

Той беше фактор в  Първомай...

На дружбата ни сложи край!

Издейства бащина забрана!

Намразих този дърт ерген,

той бе един клюкар  за мен!

В сърцата ни нанесе рана!...

Към този мъж над петдесе,

омраза още ме тресе!

 

За моята любов голяма,

аз по-натам  ще спомена…

О, не че тука място няма.

Тя пламна и така остана!…

По-късно ще ви запозная

от ада как попаднах в Рая!

И там свидетел ще си ти.

 Че мъката ми се плати!

Тогава там  ще стане ясно,

че този огън е горял,

и все таки е оцелял!...

“Не се гаси туй, що не гасне!”

Така е писал друг поет,

в годините, далеч напред…

 

 

    2    А пък животът си течеше.

Не можехме да не ядем.

Под камък Злото ни не спеше.

Напъвахме се да не спрем!

Животът беше немотия,

със много кал и със помия.

А даваха за песен тон?!

Раздаваха ни хляб с купон.

Обути с гумени  цървули,

ний газехме във рядка кал…

Такъв бе  общият ни хал.

Една стихия ни обрули!

О, в този зъл водовъртеж,

на завет можеш ли да спреш?!

 

И Господ ни наказа с суша.

Земята нищо не роди.

И тъй затънахме до гуша…

Събраха ни се сто беди!

Притиснаха ни със наряди,

данък ниви, данък сгради,

месо и вълна, и яйца!

За недоялите  деца

купувахме си хляб с купони!

Растеше Черният пазар.

Ний бяхме вързани с юлар!

Натикаха ни в глухи зони!

Щом исканото не дадем,

рискувахме до тук да спрем!...

 

Сърдити  бяхме по полето.

Проплака селският народ.

Не искахме Текезесето,

със него ли ще вържем плод?!

Нима имота ще прежалиш,

Сивушка, Белча да не галиш?!

И там, на общия казан,

ще седнеш ли със Гол Хасан?

Изгубваш почва под краката…

Не знаеш дали ще  сгрешиш?!…

Но трябваше да се решиш!

И се зажалваш от Съдбата!...

Но  все пак знаеш, щеш не щеш,

пешкира ти ще опереш!

 

Щом искат бащината нива,

ти ставаш все по-зъл и лош!

В душицата ти завистлива

за радост в нея няма площ!

Сърдито ходиш по полето

и мълком псуваш Текезето.

И с неразрешимото гайле

не знаеш просто накъде?!

И засумтиш по цели нощи.

Не можеш дълго да заспиш.

От мъка тежко се потиш,

и така настръхваш още…

Сърцето цял ден те боли.

  Къде и как да идеш ти?!

 

Привикваха ни в общината.

Съветваха ни, не с добро…

Изправеха ни до стената,

и питаха: ”Сега какво?!”

И щом започнеш да им мрънкаш,

изритваха те бързо вънка.

На другия ден, щом не щеш,

пак същото ще понесеш!

А щом не влизаш във колхоза,

  за тях ти ставаш класов враг…

До Белене ще стигнеш чак!...

До край така ще те тормозят!

И ей така, един след друг,

 ни  смаза този   сърп и чук!

 

    3      И селяните от селата,

през рамо с шарени  торби,

заскитаха по градищата,

да търсят залък и пари…

И татко ми, с торба на рамо,

остави ни начело с мама,

и тръгна за Димитровград,

неволите да го кълват!

И тъй по градските строежи

баща ми бе немил, недраг,

от рано утро, та до мрак…

Не млад, но тръгнал със младежи!

Оставен гол и без имот,

той тръгна в новия живот!...

 

Той слагаше в торбата лука,

сланината, самуня хляб,

и тръгваше  в зори да чука

до съботата, следобяд…

Копаеше с копач канали...

Градеше мостове и зали…

Опъваше тютюн качак,

от утрото, та чак до мрак…

И в съботата с камиона,

когато свиреха отбой,

прескачаше до вкъщи той!

Макар преследван от закона,

но нямаха над него власт...

Той беше нужен и в “Марбас”…

 

Препираха се Текезето

и службите в Димитровград.

Мъже им  трябваха в полето,

тревиви ниви да орат.

А трябва и да отбележа,

без тях не можеше строежа!

О, никой клона не сече,

беля да си не навлече,

и задника си да опази…

Не бяха селяните в страх…

Защото спореха за тях!

С тях бяха градските “Гавази”!

И спора се за тях реши -

гурбета им се разреши!

 

Изпразниха се селски къщи.

Огнището угасна в тях...

Престанаха да се завръщат.

От село бягства доживях!

И зачервени от сълзите,

не виждаха напред   очите…

От камиона със мъже

провисваше като въже

не скриваната селска мъка!

Борбата ни на тоз етап,

бе просто за парченце хляб!

Претърсваше се орталъка!

Разделяше се този свят,

на частите си: стар и млад!...

 

   4   Таман навлизах във живота.

И с трудностите бях на - ”Ти”…

Със щурм превземах всяка кота.

Открехвах хлопнати врати.

Пресмятах свойте придобивки,

по пътищата с много свивки.

В една безмилостна война

за свое място във света!

Търпях презрителни усмивки

пред спънатите колела…

Бях в зъбите на Завистта,

която хапе без почивки!

В борбата на живот и смърт,

бях длъжен да съм най-добър!

 

 

   5         През май на петдесет и втора

бях с диплома  от Първомай!..

Изгубих първата изгора…

Не си създадох земен рай!...

Макар че лаврите обирах...

Аз най-добре се дипломирах!

С “Отличие”... Но накъде?!

Кой път и мен ще  отведе!

Коя посока да поема?!

Въздушни кули си строях.

И просто ме обхвана страх!

А средства откъде ще взема?

Напразно  всичко е, уви!

Щом в джоба нямаме пари!..

 

Стипендия не бих получил.

Нали баща ми бе кулак…

Дори да ми дадат да уча!

До гроб ще ме преследват чак!

А средства откъде да взема?!

Туй беше безнадеждна тема…

При класовия им подход,

за мен в живота няма вход!

И затова се амбицирах.

И най-отчаяно реших,

че няма да съм плах и тих,

и пътят ми до тук не спира!

Тъй както до сега успях,

ще се преборя пак със тях.

 

И в този миг дойде баща ми.

Потупа ме и ми каза:

“От туй ли ще си правим драми

и ще си бъркаме боза?

Не искам тук да празнословя,

но аз със теб на бас се ловя,

че няма да останеш тук,

на всички врагове напук!...

Замесен си с тесто по-друго

и заслужаваш, според мен,

до край да си осигурен…

Мой дълг е туй. Не е услуга!

Ти тръгвай и върви напред!

Издръжката ти е наред!“

 

От този ден, до днес, разбирам

какво е ти да си баща!

Готовността ти да умираш,

но не да преклониш глава!

О, не затуй, че обеща ми,

и не затуй, че бе баща ми,

поставям го до днес на трон!

О, на такъв човек, поклон!

Не само аз го уважавам!

Той бе човекът образец,

за мен бе истински светец!

И затова му подражавам!...

Той беше моят Идеал,

към който все съм се стремял!

 

Тук трябва скоба да отворя

и просто да ви обясня

как за “бележка” се преборих,

напред да мога да вървя!..

Помогна ми и дядо Христо…

Стоя пред наште комунисти!

И в този ръкопашен бой

признаха ме че аз съм “свой”.

Вземах бележката с парафа.

На дядо си  благодарих.

И сили в себе си открих,

че вече съм готов за слава!

Пред тия трудности не спрях...

И слава Богу, че успях!

 

Аз носех дядовото име.

Наследник бях му  пред света.

Наверно с туй ще обясниме,

че си направи  той труда,

преди за Пловдив да замина,

да уча свойта медицина,

той да ми купи нов костюм.

Не бе ми минало през ум

такъв подарък да получа.

И без да вдигам много шум,

 облякох своя пръв костюм

и тръгнах в Пловдив да се уча…

 Да стана воин на Ескулап

и тъй да вадя своя хляб!

 

     6        Преминах всички бариери.

И всички хлопнати врати!...

И правилния път намерих.

И щастие ме осени!

Във бой с партийци и ятаци,

разбутах много копелдаци,

прескачащи от цвят на цвят,

да водят после този свят!

О, майчицата им държава,

все бди такива да не спрат,

дори за мъничко по своя път...

Че после кой ще управлява?!

                                           Какви велики  времена

тежат на мойте рамена!...

 

Създаваха си  факултети,

така наречени “рабфак”...

И с дипломи, набързо взети,

прескачаха те всеки праг,

и бяха първи кандидати,

и със степендии брадати,

в живота тичаха  напред,

и без конкурси, и без ред,

разтваряха им всички двери!

Създаваха за тях дворци,

защото са били “борци”

или запасни офицери…

А простосмъртните от нас,

избутваха по сто на час!

 

Единствена алтернатива

за мене бе да бъда “first ‘!

Амбициите си не скривах,

аз трябваше да бъда връх!

Аз нямах право и не смеех

живота си да пропилея…

С надеждите си към целта,

бях в подстъпите на света!

И затова не хвърлях “геле”...

И никога не правех “пас”...

Очаквах своя първи час!

И работата тръгна, хеле!

И аз  от зодията “Лъв”

на всички изпити бях пръв!

 

И тръгна мойта медицина

да криволичи в своя път…

И аз, година след година,

не чаках да ми сложат прът!

И тъй с “отличните“  оценки

бях свързан вече със Лисенко...

Станах приятел на Павлов!

Четях и учех със любов!...

И от партийната машина

аз станах лекар, полуук…

И от тежкия марксистки чук

не ми остана перушина!

И така, от трън на глог,

за бъдещето правех влог!...

 

    7     Сега, когато се обърна 

назад към пловдивските дни,

аз с радост пак ще ги прегърна,

там бяха мойте младини!

От изпитите ми, две трети

с отличие от мене взети,

подготвях се за офицер,

марксист, от Ленин по-бетер.

Останалата една трета

загатваше за Ескулап,

и то на Павловски етап,

с лисенковщината проклета!

От всички тях осакатен,

марксист направиха от мен!

 

Студент медик станах във Пловдив.

Постигнах своята мечта!

Там Партията ме проводи,

науките си да чета!

В очите си аз взех да важа.

Но туй не исках да покажа

и другите да разберат,

че съм щастлив  по своя път!

Бях  млад, наивен и тщеславен,

и от успеха поласкан,

нали съм зодия “Аслан”,

на мира за да съм оставен!

Бях от успеха заслепен

и щастието беше в мен!

 

Аз по природа съм си скромен.

От дете съм си свенлив.

Не съм бъбрив и голословен,

дори когато съм щастлив.

Затуй ме смятат за спокоен,

но мисля си, че аз съм зноен!

И срещналите моя път,

не са могли да оценят,

че аз съм страшно патетичен,

че чувствата у мен кипят,

и затова по моя път

аз силно мразя и обичам!

Аз със барут съм  зареден...

И този свят изгаря в мен!

 

Научих се да се владея.

Така съм по-ненараним.

За да не плача, аз се смея,

над огъня си вдигам дим!

В живота трябва да се учиш

по килифарски да я сучеш.

Каквото знаме да си вял,

ти трябва да останеш цял…

Не може само със юмруци,

на теб ти трябва и глава,

със сиви клетки при това!

Да стъпчеш всякакви боклуци!

За тези мъдрости и чест

аз проявявах интерес!

 

Аз исках тук да ви разкажа

за мойте първи грехове.

И искрено да ви покажа

падения и върхове!

Това са първите етапи...

Със удари  от тежки лапи…

И първите ми часове,

когато “азът” се кове…

И невървяните пътеки,

които още търсех аз.

Печелех всеки хванат бас!

Стремях се да съм брат на всеки!

И всичко правех от душа, 

не исках с никой да сгреша.

© Христо Славов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??