Къде ли е края
на тая душевна
немотия - не зная.

Спи съзнание българско
и народът веригите си носи.
Плаче земята с кръв опръскана,
но кой ли ще се усети!?

И ти, брате, свиваш раменете,
погледни надолу - кървят ти нозете.
Не, кръвта не е твоя - успокой се,
от земята наша тя извира.

Граби ти, скитнико без държава,
к`во ти пука, нали народът ти дава.
Спокойно, той спи и мълчи,
какво ли му дреме.

Радости малки в кръг семейство,
до там се простира погледът, ненадейно
види ли друго, си търпи, кани се безделно,
а после се чуди откъде иде тая сган.

Бяга далече, какво ли го интересува.
Държавата не била гледала него,
а той погледна ли някога друго,
или само себе си съзира!?

И казал е някога някой поет,
че безцелно врата държи
главите наши и е по-добре
да бъдат чаши.

Дали четеш ме и ти сега
и се надсмиваш, какво ли
си викаш "Още животът 
не го е строшило".

Затова ли ти е това отровно жило,
дето с него бълваш само прогнило.
И след време с нечий труп
ще изгние всичко мило!