Градът

В този свят за нас обречен

зад високо издигнати стени,

подтиснати се лутаме сред древен

град от стенещи души.

Векове сред мрака ли отекват,

или стъпки към желани бъднини?

Черни завистливи мисли ли потрепват,

или молби за чисти съдбини?

В каменни отблясъци потискат

руините на отминалия ден.

Изморени мислите политат

към залеза, във безпорядък, в плен.

Тълпи забързани се носят

в безсмислен, предвидим синхрон.

И въздуха ехидно просят –

глад с дъх на анасон.

Надникнал бързо в главата

на случен забързан минувач.

Не мисля, че за прокобата

му има сред хората палач.

Старият приседнал буревестник

на деня и неговия будещ стон,

търкаля се обвит във празен вестник –

сред очерци, с дълбок поклон:

О, ето в сянката – опряно дуло

за безпощадния патрон,

покрита от венчално було

в препълнен с отчаяние салон.

Над здания

сред дима и светлините

бягащи видения,

политнали отвъд скалите,

търсещи спасение.

Надникнали веднъж отвъд

с трепкащо вълнение,

следвайки невидимия път:

Волен полет –

като в нас страхът.

Болен поглед –

като в нас мирът.

Стаяват голите надежди

отломки обгорели.

В сърцата самобитни свещи

пристъпват в огнен бяг,

обкръжени от безжизнен мрак,

жива стръв, заситен глад.

И..

Денят изгрява зад каменния град –

полетът ни става чист и благ.

И битието, сънувано от зъл кошмар

предсказва своя край, изгаря в жар.
 

Но...

Ние носим нагнетени векове

и в кръговрата на своето падение,

кристалният ни свят руши

стъпалата на душите ни!