ххх14

                                                     На Емо

Аз цялата съм морава тъга.

Карминено ми светят всички нощи.

Картина, непозната от Дега,

в която черното е господар все още.

Небето, електриково на цвят,

притиска ме без никаква утеха.

Противно сив e моят малък свят.

И тъмен е.Лъчите ми отнеха.

Не виждам стрък зелен, ни облак бял.

Кафяво-кална мъка ме залива.

Нощта разстила виолетов шал

и в тъмносиня пещера се свивам.

Кръвта ми само червеней едва,

но жълтото на слънцето го няма,

че грозна пръст с размери два на два

безумно се изпречи между двама.