16 мая 2010 г., 22:58

И...

1.2K 0 1

БЕЗРАЗЛИЧНА съм и това те убива,

не долавяш дори нота в нощта

и вярваш с глътка надежда,

че аз ще се върна сама -

не друга, а пак същата.

 

И раняваш отново съзнанието си

с прощални погледи и тихи слова,

а те са някъде заровени

из предишните стари спомени.

 

И усещаш нещастие в деня,

раздиращ се от болка и печал,

че вече не съм твоя, че дори съм ничия,

но отново мислиш, че съм там...

 

И търсиш ме из спомени горещи,

молещи ме с поклон,

но мен ме няма и това не е спектакъл -

изигран като дебют в празния салон.

 

И стон и болка, мрак и пустота -

посрещат те още отдалече,

уловим и недосегаем, обичащ,

но това не те прави неразбираем.

 

И безразлична аз оставам,

вярваща в себе си и в своя път жена -

ненамираща утеха и на чуждо рамо,

скитница по душа и по съдба.

 

И няма да се предам -

ще вървя до края, за да уловя нечия ръка,

ще я хвана силно...

и ще забравя за теб и за всичко онова!

 

И някак тъй - все още БЕЗРАЗЛИЧНА,

няма да те откривам дори  в предишни спомени,

ще заровя онези пътеки,

ще погледна напред с чисти,

готови за обич очи...

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Пламена Христова Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...