И с вълците ще вия – по човешки
От шутове и пажове ми втръсна,
а принцовете лигави са все,
аз – дворцово да бъда вярно псе,
дори в дворец помията е мръсна.
От бледите до смърт придворни дами,
залети с литри мускусен парфюм,
си имам не едно, а две на ум,
че често с крак ме ритат. Участта ми,
съвсем е незавидна и си зная,
защо челото мъката бразди,
стар пес – в очите носещ две звезди,
в калта на двора тихо чакащ края.
Така и аз – поетът луд живея,
затворен сам – в колибка от слова,
душата ритнат – аз се отзова,
камбана да съм – пукналa би нея,
безмилостната, стадната ви ера,
с очи оловни жадни, ей ги на,
присмиват се, вменяват ми вина...
Дано покой и обич да намеря.
Ще метна нощи морни, дните псешки,
ще бродя друм след, друм – нашир и длъж,
ще пея сам под пролетния дъжд
и с вълците ще вия – по човешки...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
