И воинът сам не се цени.
Косите си...Тез хубави коси
с цвят на стара пепел от медно кандило...
Отрязах ги, за да се боря,
срещу връхлитащите ме беди.
Очите ми...Тез мътни езера,
препълвали се често от сълзите...
Изгаснаха в тях невинните зари.
Роди се буря в светлината.
Сърцето ми...Сърцето на дете.
Детето се превърна във момиче,
момичето порасна и разбра,
че воинът сам себе си, той не обича,
но срещу стихиите в живота,
познава своята цена.
Пораснаха косите ми...
И режа ги, отново, щом боли.
Уви, очите, езера са, но от огън.
Мълчат, там скрити, подводните зари,
под тях доброто покривало си намята. Спи.
И воинът, воин е само тогава,
когато в битките сам себе си забравя.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© И.К. Все права защищены
