Усмивка, трепет, светлина -

безметежно, щастие реално,

но тлее мъничко тъга

по нещо липсващо, потайно.

Ден минава, после два,

бавно сянката нараства.

Осъзната, мисълта едва

съмнение злокобно ражда.

А съзнанието подло,

в миг открило празнина,

обрисува всичко ярко

с логични краски в тъмнина.

Безвремието свършва рязко,

без път обратен и следа.

От страх погубено, тъй жалко

се превръща в самота.

Неусетно е настъпил край,

изваян от илюзии нежно.

Зове сърцето дните свидни,

но от гордост

                        заглушено е небрежно.