ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Бе тъй горещо, и слънцето печеше,
като присъда върху синята хартия,
и куче би изплезило безпомощно език.
По навик дърветата на пук стърчаха
с нацепена от скуката кора. Камшик
дамгосваше и гонеше очите към прохлада,
топяща се под сянка на липа.

Така я срещнах на дървената пейка,
между бедра отпуснала ръце,
с лице обърнато към слънчевия здрач
на заплетените клони. Едно врабче
с оченца сиви бе кацнало на суха вейка.
Отпих от топлата вода
и отворих стара табакера.
“Запали ми моля те една?”-
така ми каза, и дори не ме погледна.
“И огънче.” – добави с цигара във ръка.
Отвърнах: “Господи, какъв ужасен зной!”,
След туй, горящ, асвалтът се пропука,
сред мараня погълна шарения град,
и с вой приключи всичко за минута.

...Студеното стъкло ме изгори.
със длан разтърках буза, и без дори
да се замисля портите разтворих плавно
на стенния часовник. Умрял бе бавно,
и времето във него: смъртта и нейният ковчег.
Така започна всичко – във праха-
под, стени, таван: стая и завеси;
и самотна, агонизираща минута,
промъкнала се с мен, във джоба скрита.
Пририта и се пръсна на безброй секунди-
до една частици сиви, покрили
под, стени, таван: стая и завеси.
Безпомощна бе всяка моя стъпка,
неспособна да ги върне към живот.

Бе всичко сиво, и сянката ми тънка,
с наведена глава се сля със сивкавия свод.
Бе странно, напрегнато и лудо,
напиращо отвътре чувство за вина.
Долових и нещо друго,
и досега не зная как да обясня-
присъствие, но тъжно, мисля на жена.
Не ме прекъсвайте! Млъкнете!
Това присъствие и странната вина,
напираща отвътре...да, с запушена уста...
не можех да преглъщам...Разберете...
Глупости! Не бях отвлечен.
За Бога, спрете, спрете! Натрапник бях,
неканен гост и изповедник безсърдечен.

Да, инспекторе, ще продължа.
Задушавах се, праха опитвах да преглътна
във гърлото си като мръсна кърпа.
Огледах се, но нямаше чешма.
Тогава то, тогава тя за ръкава ме задърпа-
дете подаваше ми празна чаша.
“Нали си жаден, пий!”- и се разсмя.
Бях жаден. Не можах да се изплаша.
Надигах чашата два - три пъти,
пресушавайки я с алчни глътки.
преди светът около мен да се размъти...
и момичето с очи тъй сиви,
изчезна с тихи мокри стъпки
в безкрайно пуста стая без врати...

Но пак видях очите сиви,
успях, преди да ме обгърне мрак.
Жена със стъпки леки и лениви,
не знам защо, не питайте и как,
се бе надвесила над мен.
Каква е разликата - нощ ли, ден -
след като една самотна мисъл
надничаше в очите прашни и лениви?
Отместих се и кимнах със глава:
“Къде е дъщеря ти?”
“Бездетна съм.” отвърна тя.
“Това бях аз” – добави.
- И момиче и жена, коя си ти, какво си?
Дълго този отговор се бави.

- Не съм сама, но винаги самотна.
- Объркан съм, не ми помагаш. –
във отговор изкашлях облак прах.
- А ти какво предлагаш,
да почистя? – отвърна ми със гаден смях.
- Сред този прахоляк стерилен
ти единствен си бацил – гадинка малка -
суетно се въртиш с въпрос немирен.
Но май откривам мисъл жалка –
желание просташко да се изравниш със мен?
- Сетих се: поиска ми цигара...
- Браво! Човекът с памет бил дарен.
Та значи спомни си накрая.
Бях започнала да се тревожа.

Странно бе, или пък не - не зная,
но бях решил, че ще заложа:
- Не съм дошъл да взимам, но нямам и за даване,
а прошката е сухо цвете. И няма да се кая.
Не те открих и за наддаване.
Само име ми кажи, и даже двете.
- Памет ме наричат по баща,
но Забрава по-подхожда, май.
Достатъчно ли бе това,
или безспирно, до самия край,
ще ме сочиш със въпроси?
- Кажи ми, моля те, какво си?
- Не помня, май забравих,
уместно ли ще бъде да говоря...

...Но така да бъде, само моля,
да получа нещо във замяна.
Не искам много, прецени,
не ще излъжа, обещавам – няма!
И все пак нека бъде равностойно:
пред теб когато се разголя
ти ще ме дариш с дете, и двойно
ще съм твоя, за което пак те моля,
ако можеш да ми обясниш
какво е да обичаш? Много ли е?
- Не.
- Чувала съм, че така се прави – наздравица?
- За теб!
- За живота по-добре...

- Записвам: “Заподозряният призна,
че имало е сексуално отношение
между него и изчезналата госпожа”;
а името й беше? Стига, повторете!
- Памет я наричат по баща,
но Забрава по-подхожда, май...
- Вие говорете, а аз ще преценя.
Има ли сте сделка. Кой я развали?
- Господи, инспекторе, познай –
дали е сделка любовта?
- Не разрешавам! И не ще го позволя!
Била е проститутка... тази
Незабравка, еди си коя...
Слушай ме, момче, яко го загази!

- Добре, инспекторе, ще продължа.
Каква е разликата – ден, ли нощ,
ако стъпките са леки и лениви,
и каква е ползата за протокола,
ако разкажа за очите кадифено-сиви?
Щом търсите теле под вола...
Добре, добре. Така да бъде.
Същото и тя тогава рече.
Не помня колко време мина след това,
когато тогата в краката й се свлече,
като пяна, разбиваща се в корабна кърма.
Далеч зад нас остана строгата тъга.
- Забрава. – повиках я в сумрака на сивите очи.
- Памет, за да помня. Така ме запомни.

А другото бе само моята тревога,
че приливът ще дойде, че може да ни раздели.
Дори сега треперя и не мога
да си припомня кое бе след, и кое преди.
Останалото бе мъчително и страшно
за човешки наивните очи.
Това, инспекторе, бе всъщност важно.
Останалото са оплетени във хищен водопад
потоци и мостове от жива плът.
И слънцето и младите дървета,
и първият бездомник, роден на кръстопът.
Останалото ви предавам на касета,
но моля ви не се сърдете,
че записът е черно-бял.

- Ще промени това на следствието хода.
Поздравления, че сте успял!
Спасили сте я... името... простете...
от публичния дом, но тогава, щом...
Къде е? Повярвайте ми, споделете.
За жената обещавам дом.
Знаете, че имаме една програма,
предвидена за свидетелска защита.
Споменахте и дете, мислете трезво!
- Благодаря Ви, спор да няма.
Институцията дано не е останала обидена,
че отказвам така категорично,
но какво ли ще запомни Паметта,
затворена. Това не ми е безразлично.

- Поне ми разкажете, какво се случи след това?
- Споменах Ви вече за моята тревога
и смътно чувство за вина.
Как се случи ли? Щастлив заспах...
и не усетих кога бе приливът дошъл.
Проклинах, молих я, крещях,
и гневно тропах със крака,
секундите се плискаха – стена в стена,
и пръски в гърлото ме давеха.
“Какъв ли грях не си могла да си простиш?”-
една умираща минута думите се бавиха
Така и не разбрах кога
постави стол под стенния часовник-
“Трябва да си ходиш вече”-
и дори не ме погледна, пак сама,
Надникнах във ковчега на стария сановник
като престъпник на път към ешафода.
Ръцете й завесите разпениха,
и те зарониха сълзи по пода.

Стените стенеха, приели странна форма.
Вълни се гонеха, и се догонваха
пред прозореца в преливащ водопад-
поток под моста властно усмирен.
От глад обзета, водата се разпени.
И някъде в дълбокото секундата
мутира във минута със надут корем.
Една секунда в ужасена тръпка
по гърба ми пропълзя, замря
в студена кръпка, а настървените
минути изяждаха сестрите й във вира,
и след това като червени раци на моста
изпълзяха. Не издържа таванът – колабира,
разпуквайки се в мътносинкави чардаци.

Новороден часът проплака с жалба тиха,
но ревът прерасна в гневен вой.
За кратко слънцето успя да зърне,
преди чардака да надвисне,
часовете първи, строили се за бой.
Бездомник бе роден,
и под моста видях го да кисне,
несдържана злоба прикрил бе за утре.
Така бе роден първия ден.
Така се събраха една върволица,
глуповати на вид, до седмия ден.
Луната ги кърмеше като майка вълчица
ден подир ден, ден подир ден.

Чардаците сочно се бяха разлистили.
И реката отдавна в канал бе умряла.
Календари години бяха прелистили.
А някъде в центъра на стария град
беззъбо часовник секундите дъвчеше.
“Тик-так, да не забравя, тик-так.” -
предъвкваше бавно, по памет
и прескачаше понякога стреснато.
Кой го е грижа за стари часовници,
нали е точно времето сметнато?




Експеримент