3 мая 2008 г., 12:52

Имало едно време един принц 

  Поэзия » Для детей
1158 0 2
 

Имало едно време един принц

 

Живеел той охолно, най-доволно,
всичко получавал наготово.
Не негова обаче е била вината,
че се е родил във времената
на царствата. В царството,
придворните ласкатели,
кралски подсказватели,
всичките го глезели,
угаждали му и в краката лазели.
Да, сега принцът не е капитал,
но още утре той ще стане крал,
а блюдолизец предвидлив
отрано си постила мекото,
за да му е леко. Само кралят
искрено загрижен бил
за бъдещето на сина си -
в душата своя скитал,
че животът му изтичал,
дори и кралят не е вечен...
Колко кралят е самотен!
Затворил се в покоите си той.
На никого не може да се довери,
защото ако сгреши,
никой няма да му го прости.
Искал кралят да измисли
начин верен, за да е спокоен,
когато времето настане
принцът трона да поеме.
Накрая никой даже не разбрал,
че кралят е отсъствал,
защото тайно той на посещение
при Мъдреца е присъствал.
Живеел той далече от двореца.
Отдавна бил напуснал
кралските палати.
Дори кралят не разбрал
защо така е той избрал.
Но сетил се за него кралят
най-накрая, а защо така
нещата стават, един е Господ,
който знае само.

Новината кралството обиколила,
че принцът вече ще се жени,
но не е капризен, ще приеме
първата, която устои
с него в тъмното да постои
някакви си три дни и три нощи.
Със сигурност мислите си още,
че девойките в двореца са се стекли,
но хората друго са си рекли.
Разпуснат принцът бил,
животът негов - като блудкав водевил.
Кой ще си даде момата
за жена на сатаната?
По-скоро е пристигнала бедата!
В царството се възцарила суетнята.
Хората говорили, по-скоро даже
спорили, но така и не разбирали
това, за което се препирали.
Условието те обсъждали:
под страх от смъртно наказание,
реши ли се момата да прекара
трите дена в тъмнината,
нищо тя да не издава, но ако реши,
че си отива, свободна си остава.
Наистина се чудели дори децата -
всичките жени напускали палата,
дума не обелвали,
но отвътре притрепервали.
Трябвало да ги лекуват даже,
против уроки с мазило да ги мажат.
Разбирате обаче вие,
че Мъдрецът тайната си криел.
Кралят само посветил е,
защото сам така решил е.

Но нека видим най-подир
какво в двореца става.
Като за сън очите притворете,
защото влизаме... И не треперете!

Ето, пръстен принцът притежава
и на пръста най-безименен го той надява.
Щастлива е жената, дори красива -
бижуто си го бива! Брилянтът е
с огромна стойност на пазара,
защото друг такъв изобщо няма.
Обаче дяволска прокоба в него има!
Загледаш ли се в него, когато
на ръката е, мракът в теб покълва,
изпълва кътчетата на душата,
до мозъка на костите прониква,
до връхчетата на косите стига,
в очите най-подир пристига.
Наистина не знаете какво е!
Пръстенът навътре отразява,
лошотията в човека изявява.
Виждали ли сте тиранин,
мераклия калпазанин?
Заради парите, власт и слава,
всичко свято става, за да се продава.
Пръстенът ламтежа разгорява.
Заради победа славна над света
и битието клето, всичко живо
длъжно е да ти се подчинява.
С пръстена проклет на пръста
най-безименен, чувстваш, че загиваш
от лепкавото в теб... - като в блато
тегли те тъгата, натежава,
тръпне и изтива ти ръката.
Покоят идва с празнотата.

Затова не се и получавало
да се намери някаква жена поне
за принца - това голямо диване!
Не че даже той разбирал!
Да не би да е избирал
новата прищявка на съдбата,
идваща сега пък откъм бащата?
Било му супер безразлично!
Скучаел вътрешно безкрайно -
открай време с угнетението
се справял сам и тайно.
На външен вид бил лекомислен,
но в себе си страдание изпитвал.
Нямал избор - принц се бил родил,
с което бил се вече примирил...

Но както в приказките може само,
появила се девойката, която сложила
пръстена на пръста свой безименен...
Добре, де! И какво? Всичко същото било.
Но не! Вместо тя за себе си да страда,
за принца тя потърсила отрада.
Въпреки че чувствала, че ще умре,
не искала пръстена да сваля.
Искала преди това на принца
във душата да прозре. Истината
искала да му покаже - че много хора
все така са те прокажени.
Че не сам е във бедата,
но просто е на топа на устата,
защото няма си защита -
и без пръстен на ръката,
тече в душата мътна тя, тъгата.
А принцът, нали било му всичко
безразлично, зарадвал се,
че с нея ще умре. Така да свърши се
животът, с който съдбата го прокле.
Загледали се двамата в очите си,
в очакване да свършат дните им.
Мракът плътно ги обвивал,
теглел ги навътре в пустотата,
смъртта радушно си отваряла вратата.

Ръката й тогава доловила топлината.
Пръстенът не бил така студен,
но навярно е така заради студът,
проникващ вече и телата им?...
Обаче откъде се взе сега и...
светлината!? Пръстенът ли свети?
Потресени били душите, двете, клети.
Що за магия е това?
Мъдрецът питайте, деца!
.........................................................

Заживели двамата щастливо.
Пълни с обич били дните им.
Радостта изпълвала сърцата -
завиждали на тези хора всички
отвъд царствата. А царят
царството предал на двамата,
зарязал старите си грижи
и при младите отишъл -
при децата и игрите им.
Може да го виждате понякога -
ако внимавате, ще го разпознавате.

Пръстенът до днес все още свети.
По-бляскав става на всеки ден трети.
Искрите негови в света извират.
Сиянието нощем даже хората съзират.
Ярка и гореща, пречистена и свежа
светлината лъчезарно грее във душите.

Не вярвате ли вие
в приказния свят на чудесата,
чудовище зад вас се крие.
Ау-у-у...
А, вярвали сте, значи!
Но го криете!?

© Таня Николова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Е, нали е за деца? Те... няма да забележат, че трябва да се объркат! Поздрав!
  • За вярване,вярваме,и в чудесата ,и в приказките,но нещо сложничко ни се стори,малко обърканичко.
Предложения
: ??:??