Издигане
На чуждите аз дълго служих -
за тях добрият самарянин.
Животът странно се изхлузи,
достигнах черните поляни.
И мислите ми оглушаха
от стона на надежди земни.
Залъгвах се, че имам стряха
преди годините последни.
Но времето като весталка
посочи с пръста си надолу
и гордостта се свлече жалка,
изчезна сетната ми воля.
Изгубих всичките си близки,
а любовта ми влезе в сянка.
Съсиреното слънце ниско
замръзна като пепелянка.
И хоризонтът се обагри
от керемидения залез.
Лъчи кръстосват алебарди,
в душата после правят разрез.
Отлъчена кръвта ми капе
невидима за боговете.
В един случаен лъч се стапям,
по него тръгвам към небето
мечтата си дано да стигна
отвъд, в неземното пространство.
Духът спирално се издига,
по лунните пътеки странства.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
