Изгубен бях и пътищата стари
пребродих през годините докрай.
И питах срещаните тук и там колари,
къде е скритият от мене Рай.

А те отвръщаха: “Далече е, далеч!”
И молеха ме: “Странниче, поспри.
Не ще достигне никой Рая веч.
Ти по-добре по пътя се върни!”

Аз мислех си, че може би са прави,
че няма смисъл в моя дълъг път,
че трябва днес мечтата да оставя,
преди надеждите в умора да умрат.

Ала накрая все не се отказвах,
безспир преследвах крайната си цел.
Изкачвах върхове, реки прегазвах
И всеки ден минавах нов и нов предел.

Дори земята сякаш все ми пречи.
Дори небето сякаш иска да ме спре.
Мълвят в съня ми ангели: “Човече,
назад върни се, тъй е по-добре!”

Събуждах се от сънищата тъжни,
Изпълнен с болка и омраза тъй големи.
Към силите, които сякаш бяха длъжни
вратите да затварят те пред мене.

И продължавах все напред напред,
забравил вече за какво съм тръгнал,
а сенките сгъстяват се навред,
но аз не виждам, някой е изтръгнал

душата ми и днес целта едничка
погълнала е други хиляди мечти.
Накрая към последната врата надничам,
а нея огнен надпис я краси.

Едва сега безумството си осъзнавам,
прочитайки, що буквите гласяха,
Но вече няма път обратен, тук оставам,
за вечността под тази сетна стряха:

“Хей, пътнико, добре дошъл и ти,
надежда всяка тука остави!”