Рано, не по-рано от тогава,

късно, не по-късно от сега.

Някъде в средата на декември,

някъде след края на света

тътреше се нечий смътен спомен,

но не беше за познат човек.

Може би далечно глухо ехо,

прах, довян от миналия век.

Някаква безмълвно-глуха пряка,

скрита в мрака на панелен град.

Водеща дълбоко към душата –

зрънце вечност в чезнещия свят.

Сигурно и смисълът е скрит тъдява;

исках да ти кажа две неща.

По-добре бе да страним, ала тогава

нямаше да стигнем до ,,сега”.