В шеметен бяг въртяха се дните.

                   Боляха очите от лудия пъстър пазар,

                   а земната сладост предсмъртно горчеше.

                   Залитах към бездната...

                   от тъпата болка в коляното.

                   След глупаво спъване и после пропадане

                   в присмехулната кал...

                   грехът ме гнетеше.

                   Как търсих опора неистово

                   във движещ се пясък,

                   а в тъмното страхове се множаха...

                   Не знаех цената на хляба,

                   а жертвата нямаше смисъл!

                   Подхвърли ми Някой тогава

                   безценното зрънце на Вярата,

                   от него се стоплих и стана ми светло...

                   Опитах вкуса на кръвта Ти,

                   разбрах и за жертвата.

                   В средата на пътя, осеян със тръни,

                   аз Твоята прошка изпросих.

                   А Ти милостиво, с любов всеотдайна,

                   по пътя нелек на ръце си ме носил!