Изповед

Аз съм идеалистка.

До болка, горчиво.

Не-реалистка или песимистка,

ами глупачка- наивно, страхливо.

Хем все се блъскам,

някакси сторено

от мен самата,

в супер-скроените

гнили проблеми,

но пак си казвам: то не е със зло намерение -

и отново се смея.

Ето! На глупости

вярвам, глупачката,

да ми се смеят

те, после, идиотите,

на в ръцете играчката.

Като че търся как да пострадам.

И след туй пак в сълзи да припадам.

Няма ни звук, сама се предавам.

Отзвукът - нулев. На какво се надявам?

Трябва сърце от камък

и злоба,

щедра апатия- да няма тревога.

Сама си дробя

още по-сочна лъжа -

днес не е

предимство

да бъдеш добра.

19.11.2009г.