Много от историята помни

мойта древна българска душа!...

Минах разстояния огромни!...

С Танг Ра днеска аз ще се теша...

Все се канех нещо да напиша –

да го чуе всеки ням и глух, –

че в земята наша още диша

неотменно българският дух!

Този разказ нека да остане

за онези, дето ще четат

за дела и друми извървяни,

за земята – наша кръв и плът!...

Почна всичко много отдалече...

Крамоли и кръв, борба за власт...

Оттогава що вода изтече!...

След Кубрат ще почна разказ аз…

...Бях до Исперих на кон със меча,

стигнах Онгъл, после и отвъд.

Имахме славяни подопечни,

сляхме се със тях в единна плът.

А край Онгъл в битка победихме

Константин Четвърти Погонат.

Гонихме го, докато притихне,

утвърдихме новия си свят.

Остров Певки в Онгъла остана

като знак за ход необратим.

Срина се преградата пред кана – 

Малка Скития към нас да приобщим. 

И така, навлязохме в земите,  

дето византийци ги държат.

Северно – хазарите налитат,

а от юг – ромей не дава път.

Тука нова българска държава

аз със кана славен съградих.

Плиска стана столица тогава.

Аз оттам царувах с Исперих...

Дуло бе родът на Испериха.

Трети син бе той на кан Кубрат.

Воин славен, в боя го убиха

със стрела хазари  изотзад.

Тъй на трона Тервел кан застана, –

умен, смел и млад, и прозорлив.

Трупаше във боя всяка рана

като опит – да остава жив.

Тервел върна на Юстинияна

във Константинопол тежък трон.

Кесар стана канът във замяна

и зад Хемус даже взе заслон.

С Тервел ний край Босфора се бихме

срещу хиляди араби, сбрани там.

Тъй от тях Европа ний спасихме,

а Византия тогаз – от гнет и срам.

Във Константинопол Тервел беше

срещнат като кесар и съсед.

Всеки негов ход бе тъй безгрешен,

че за грешка не остана ред.

От баща си много бе научил

и не се осланяше на друг...

Все изгодни договори сключи,  

разшири България на юг.

После траен мир донесе канът, –

Тервел наследил като юнак.

Тъй Кормесий кан пореден стана

и на Мадара си сложи знак.

Сетният от Дуло канства тихо,

но и мъдро. Беше туй Севар.

Още мир правнукът Исперихов

ни поднесе като ценен дар.

Узурпира трона от Севара

Кормисош, – за власт подклаждал глад.

Със Византия война подкара

и загуби. После – пак преврат.

Кормисош бе първият от тия,

дето с кръв се беше омърсил –

нож в гърба на кан като забие,

Дуло да замести със Вокил...

Тъй се сложи тъжното начало

на борба задкулисна за власт, –

родове болярски завъртяла...

Чак до Пресиян ще бъда с вас…

И Винех пое юздите плахо

на властта. И пак от род Вокил.

Българи край Босфора измряха

в битка, що да води бе решил.

Византийците при Верегава

той изби и върна свойта чест,

ала късна беше тази слава

и е бледо името му днес...

В бунта срещу него той загина,

а родът Вокил бе заличен –

всички си отидоха мърцина,

паднаха във гробове за ден!...

После кан Телец царува кратко, –

тъй злонравен, уж непобедим.

Но при Анхиало в мъртва хватка

го притисна ловко Копроним...

Вместо да устрои той капана

и да чака византийски строй,

слезе със войските от Балкана

и прие при Анхиало бой.

Даже тази хилядна дузина

от славяни, тръгнали с Телец,

на страната на врага премина

и му сложи трънния венец...

Българите него обвиниха

и рода му знатен – Угаин.

Тъй смъртта им беше много лиха –

всичките избиха  – до един...

Сетне зетят жив на Кормисоша

седна на престола, – кан Сабин,

със съдба, – от тъстова по-лоша!...

Юда стана, вместо властелин...

Скришно със ромеи преговаря

той за мир, честта си поруга...

През Месемврия със кораб свари

да избяга скришно при врага.

После и семейството с прислуга

във Константинопол приютил,

заедно със своята съпруга, –

блед остатък от рода Вокил...

Кан Умор четирсет дни със зор

управлява в страх. И той изчезна...

Тъй Токту във царския ни двор

със авторитета братов влезна...

Беше брат на силния Баян,

мразеше Византия, но скоро

той остана също неразбран

и чрез бягство абдикира с хора,

дето бяха сплашени с преврат

и му бяха доста приближени.

Хванаха ги с родния му брат, –

всичките избиха, разярени...

Кан Пагана с Константина Пети

преговори почна да преде.

Василевсът времето разчете –

договора стъпка, марш поде.

Пак виновен бе субиги кана.

Край Одесос негови слуги

му забиха нож. Умря Пагана...

Български неволи и тъги...

И добре се възцари най-после –

не боил безволев, а войник!

Чуждите агенти мъртви просна

с хитър ход самият Телериг!

Но и него българска прокоба

запиля в ромейския дворец,

дето си остана чак до гроба –

с титла на патриций, първенец...

Нашата история ни храни

ту със гордост, ту с внезапен срам...

Тъй със меч възвърна гордостта ни

новият владетел – кан Кардам!

Че от Дуло неговият корен

бе се впил във българска земя.

Щом веднъж той коня си пришпори, -

и ромеят нагъл онемя!...

Чак по Струма битки канът прави,

спря врага при крепостта Проват

и със ум, с боилите корави,

при Маркели византийски врат

сече. И преследва без умора

Константин до вечния му град.

Много византийски знатни хора

бягаха, тъй както Погонат

бягаше от страх пред Испериха!...

И мнозина пълководци в бяг

със живота земен се простиха,

зърнали Кардамовия стяг!...

Жив спасен, ромеят мир поиска.

С договора задължи се сам

да изплаща данъци на Плиска

и глава да скланя пред Кардам!...

За България Кардам постигна

силна мощ – столетие напред!

Крум пое от него меча вдигнат,

възцари законовия ред.

Здраво властвах аз със Крум Закона

и крадливите ръце сечах!...

Вино пих в ромейски лоб, край трона,

за да имат византийци страх!...

Повече за Крум ще ви разкажа.

Стегна той държавата отвред,

писани закони вкара важни

и авари ползва за съвет.

Точно го описа Максим Свида –

твърд бе във законите си Крум!

Само за едно го ненавидих –

за лозята беше скудоум!...

Иначе славяните привлече

във властта и даде им простор,

а ромеи подчини на меча

и оправи царския си двор.

Омуртаг невръстен бе за трона,

след смъртта на Крум не чаках скок...

Управляваха според закона

две години Дукум, Диценг, Цог.

Липсваше десницата корава

и в държавата настъпи смут.

Омуртаг се възцари тогава, –

расъл все във Крумовия скут.

Бъдещето като масло реже

неговият далновиден ум.

С траен мир и с кесарски строежи

продължи той делото на Крум.

Канът извоюва и описа

границите наши в златен мир –

от Родопа, Хемус, – чак до Тиса,

българска земя надлъж и шир.

Възроди той столицата Плиска.

Идеше му отръки и с плам

нов дворец на кана той поиска,

с тронна зала и на Танг Ра с храм.

Нямаше умора за градежи!...

Мостове строеше със замах! 

Прекрати от запад вси палежи.

Сред ромеи, франки вся той страх.

Въдвори покорство сред славяни,

продължи реформата на Крум.

Пиеше с кавхан Исбул, с таркани,

както и с жупан таркана Шун.

А войските водеше умело

вторият по ранг – кавхан Исбул.

И в последното ромейско село

като воин беше се прочул.

Канеше го в своите покои,

вярваше му силно Омуртаг.

Винаги Исбул бе пръв във боя,

всеки враг обръщаше на бяг.

Призова при себе си кавхана

Омуртаг във сетния си ден:

„Да запазиш тук властта на кана

ти, Исбуле, ще си задължен!

Танг Ра с християнство тук заменя

син ми Енравота. Моя глас

запиши:  ще канства тук след мене

Маламир! Туй завещавам аз!”

И при Танг Ра своя дух възнесе

с тези сетни думи Омуртаг.

А във Плиска секна всяка песен,

тишина настана чак до мрак!...

И на Танг Ра в новата обител

бе пренесен пред двореца той.

Молихме за тоз велик строител

ний от Танг Ра милост за покой!...

Първороден син на Омуртага,

Енравота идеше на ред,

но Исбул пое от него стяга –

той пред кана в Танг Ра бе заклет!

И на Маламир предаде трона,

канската заръка спази той.

Плъзна пак ромейската Горгона,

тъмен се задаваше порой:

сеч, грабежи, палеха селата,

щом го няма вече Омуртаг –

все по границите на страната –

от зори, та чак до пълен мрак!...

Вдигна пред войската своя стяга

пак кавхан Исбул, кат буен ат,

че ромеи на мира посягат.

Той със Маламир потегли в рат.

Разпиля врага – от страх посърнал,

в крепостите Бурдизон, Проват.

И ромеят пак на бяг обърна...

С нюх превзе и Филипопол град.

Той във крепостта властта подсили,

Филипопол присъедини

към държавата и все боили

назначи зад тежките стени.

...Помня, в Плиска беше суша само...

Още за Исбул ще кажа аз...

Носеха с колца, а и на рамо

там вода отвсякъде тогаз.

А вода във Плиска да докара –

беше Омуртагова мечта.

Но заглъхна тъй мечтата стара –

подло изпревари го смъртта.

Омуртаг, що в надпис бе оставил, –

за Исбул бе паметен завет.

За вода канали да направят

той събра строители отвред.

Как водата чак в двореца блесна!...

Помня като днес деня тогаз!...

Край трапеза с гледката чудесна,

сред боили знатни седнах аз –

хем да пием за водата в Плиска,

хем за извоювания мир.

Гости отдалече и от близко

три дни черпи щедро Маламир!

Три дни там безспир цвърчаха

волове и агнета на жар.

С кани вино и блюда сновяха

край Исбул – кавхан и воин стар.

Звиница почина твърде рано –

втори Омуртагов роден син.

Енравота смъртоносна рана

при Христос го прати в ден един. 

Тъй след Маламир, за да ни води,

Пресиян във Плиска стана кан.

Син на Звиница бе първороден.

Племенникът кански бе призван

да укрепва нашите предели

с меч и преговаряне със ум.

Тъй войските наши бяха взели

и Филипи – град на важен друм.

Между Солун и Константинопол

този град ромейски беше праг.

После в Македония без ропот

племена славянски свиха стяг.

И в Албания дори нагази

българската конница тогаз.

Танг Ра и от сърби ни опази...

Тази битка тежка помня аз...

Още ще запомня Пресияна

с туй, че не преследва християни.

Във Филипи надписът остана –

да ни помнят местните славяни…

Историци византийски скриха

истини в аналите за нас.

Честно аз постъпих. С радост тиха

ме изпълва Танг Ра в този час.

Че съм дух от българската пазва, –

Танг Ра да разказвам нареди.

Който може, нека да разказва

повече за нашите деди.