Изповед на една кобила
Изповед на една кобила
На бремето яремът му се скъса,
в хамута зее празнота
и сякаш хващам с десет пръста
във тъмнината сива самота.
Да я обяздвам не умея,
че опърничава е тя
и с нея, ако днес се слея,
не ще да мога утре да летя.
В конюшните е тъмно и е празно.
Пустее вече моето место.
Душата ми - вампир във ясла,
копнее за самотното седло.
Подковите вменяват вечност,
а тишината - самота.
Къде сте вие, пасбища далечни,
ухаещи на свобода?
Навън, не зная - има нещо.
Навън сега светът шуми.
Едно седло, зеници - пещи,
а във душата - две юзди...
Напред е пътят. Не лъжете!
Сама ще скоча в пропастта,
щом не намерих сили във нозете
да я надскоча досега.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Чомакова Все права защищены
