Доскоро бях крехка и чуплива...
давех се в потока на сълзите.
Бях самотна и ранима...
с мене също плачеха звездите.

В безкрайните ридания задавях се
и въздух сякаш не достигаше.
Пътеките, белязали сърцето, 
скриха се и слънцето не ги намираше.

Но случайно теб намерила,
като знак, изпратен от съдбата.
Болката сякаш съм изгубила...
удавена, потънала най-долу във реката.

Изпратих я да си върви
там, откъдето бе дошла...
в безкрайните тъми,
в плътните завеси на нощта.