Проклинам те и нежно се усмихвам:

„Бъди проклет във вековете!”

Проклинам те и лекичко намигам:

„Споделя с мене греховете,

сега във ада ще гориш със мен...

Ясно ти е като мрачен ден,

така ли чух, уви, така е,

но смелото сърце назад не знае!”

А смело ли е твоето, кажи ми?

И ако съм грешна, моля те, прости ми!

Но прошката ти не ми дава мира,

сърцето ми си бие, то не спира

и погледът ти мрачен пак го радва,

съмнение във теб ли се прокрадва,

че гледам палаво и теб, и другия,

и пак си казваш, че те хваща „лудият”,

но сигурен ли си, че е това?

И сигурен ли си, че с него не греша?

Както грешах с теб преди ден?
Мислиш ли, че единствен си за мен?

Хайде, тръгвай, не ме гледай с очакване,

когато стигнем ада, ще подадеш оплакване,

ще кажеш, че съм те гледала най-нахално

и че на него усмихвала съм се скандално,

а там Луцифер ще ти се изсмее,

а твоята самоувереност пред него ще немее

и ти ще ме огледаш кротко и с омраза,

а аз ще ти кажа, че себе си пазя

и пак палаво ще ти намигна...

нали точно това намигване обикна?

Сега то те вкарва в гроба, нали?
Недей, не проливай сълзи,

късно е за това, много вече –

стига, не се излагай, спри се, човече!

Аз ти казах да не вярваш във мене,

а ти ми каза, че за всичко има време,

сега на безценица любовта ти продадох

и честно да кажа – изобщо не страдах.

Нима във очите мои, невинни, повярва?

Нима се надяваше, че съм твоя съдба?

И мислеше, че сърцето мое открадна...

Съжалявам, мили, и ти изгоря...