Да бъдеш или не, това, което си? Ами какво, ако то не се вписва със стандартите? Проблемът не е, че не можеш да приемеш себе си. Проблемът е, че всеки от нас израства с твърди убеждения, с възпитание, дадено му от родителите, базирано на вярванията, които са вкоренени в тях. Какво ако тези вярвания не отговарят на сегашната реалност? Или на това, което искаш да бъдеш или което си? Никой не иска да разочарова другите и в един момент започваме да живеем по нечии чужди неписани правила. Това ни пречи да бъдем нас самите и губим себе си. Не знам дали има нещо по-страшно от това да забравиш кой си. Истината е, че всички го знаем. Просто приемаме нова обвивка, изшита от чуждите убеждения и това ни прави нереално нещастни. Спираме да правим това ,което искаме, да се борим за целите, които имаме и потулваме себе си. Крием се зад стоманени стени в подсъзнанието ни само за да не признаем, че искаме друго. Че искаме това, което противоречи на чуждите очаквания. И боли.

Въпросът е защо хората трябва да имат толкова много очаквания и мечти. Винаги това е, което ни разочарова, но не разбираме, че грешката всъщност е в нас. Без причина плетем чужди съдби, намисляме си бъдещето и градим очаквания. „Предсказваме“ предстоящото и привличаме реалността, а всъщност оковаваме души само защото нямаме смелост да изградим собствения си живот така, както искаме. Прехвърляме топката, за да обвиним някой друг и не признаваме, че всичко е в нашите ръце. Защото истината е, че е по-лесно отколкото да действаме и да направим мечтите си реалност. По-лесно е да гледаме отстрани, да съдим, да определяме чужди съдби, да сме съдници, отколкото да поемем в ръце нашите копнежи и да ги направим наша действителност. По-лесно е да съдим другите, отколкото да сме свободни. По-лесно е отколкото да сме себе си. Пропиляваме живота си и стигаме домомент, в който си мислим – „Къде сгреших“ и откриваме само глух тътен на вътрешния ни глас, който казва „Не направи достатъчно. Не направи това, което трябваше. Имаше шанс“. И е тъжно, и боли, защото всичко е в нашите ръце, но за да избегнем вътрешния си глас, заобикаляме правилото и търсим отговора другаде. А истината е, че вече го знаем. 

Избираме да се борим за другите, но не се застъпваме за себе си. Следваме техните мечти, за да получим одобрение, и ни е страх да послушаме вътрешния си глас, защото не чувстваме подкрепа. Не искаме да се изправим пред трудностите сами, а истината е, че само така можем да се почувстваме истински живи – борейки се за това, за което ни пука. Само така можем да си кажем, че сме живели пълноценно.