Ръждива тишина рисува вятъра.
От думите ми нищо не разбра.
От толкова любов избухна кратера
на заскрежената ми женска празнота.
Крещях срещу възхода на дърветата.
Защо на тласъци израстват и боли?
Защо, когато просто исках да си идеш,
при мен остана със припламнали очи?
Защо ми повеляваше мълчание
и душеше припряно радостта?
И щом не можеше да ме обичаш, с подаяние
реши да храниш мойта крехка самота.
Кажи ми! Нажежи до болка словото!
Защо се чувствам ничия сега?
Крещя от равновесно главоболие.
Издирам процепи в зазидана врата.
Ръждива багра. Вятърът позира.
Дърветата дълбаят със длета.
Не ме събаряш, но не ме въздигаш.
Порутена шептя, порутено сама...
© Димитрия Чакова Все права защищены