Кажи ми
Ръждива тишина рисува вятъра.
От думите ми нищо не разбра.
От толкова любов избухна кратера
на заскрежената ми женска празнота.
Крещях срещу възхода на дърветата.
Защо на тласъци израстват и боли?
Защо, когато просто исках да си идеш,
при мен остана със припламнали очи?
Защо ми повеляваше мълчание
и душеше припряно радостта?
И щом не можеше да ме обичаш, с подаяние
реши да храниш мойта крехка самота.
Кажи ми! Нажежи до болка словото!
Защо се чувствам ничия сега?
Крещя от равновесно главоболие.
Издирам процепи в зазидана врата.
Ръждива багра. Вятърът позира.
Дърветата дълбаят със длета.
Не ме събаряш, но не ме въздигаш.
Порутена шептя, порутено сама...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитрия Чакова Всички права запазени
