Залязва слънцето във своя ход отново,
в своя светло-мрачен кехлибарен тон.
И топят се в пясъка като стружки от олово -
чувства от усмивка, въздишка и от стон.
Стон на разкъсана душа, във кремъчна пустиня,
на хиляди парчета от диканята на обичта.
И думи, изтръгнати от нея – „Моля те, прости ми!”,
отнесени безмилостно от на вятъра прахта.
И приказка как някога е бил от огън залезът,
а не синкаво изстинал, потопен във ледени води...
... и как косите твои приглаждаше с наслада вятърът,
как сълзите се стичаха по влюбени очи!? ...