Apaika (Арлина)
149 941
13 окт. 2007 г., 13:17

Клетва 

  Поэзия
774 0 14
                                                      ... на  стихиите, които ме завърнаха...
 

Някога,
когато усещах морето,
по-черно от грях, във мен да се блъска,
когато солта му, пресята от мъка,
валеше, нечута и свята, в очите...
тогава Земята могъща поканих за пристан,
да бъдат едно и да раждат огнища,
безсънни вулкани от скрити любови...
да ги носят към теб - урагани от птици...

Тогава,
когато изливах надежда най-тайно от мене
и пазех дълбоко в недрата горещи,
където болеше от спомени в люлки...
додето детето все още крещеше,
нечуто под преспи...
Тогава поливах цветя незасяти
в градини безлунни,
изкачвах скали неотвестни -
да стигна звезди по-далечни от тебе...

А днес СЪМ!!!
Когато от моста под мене
израстна, велика и свята, ВОДАТА,
заля ме със вяра и чиста надежда,
удави греха и ме върна в детето...
И ОГЪН се втурна от всички посоки,
да стигне студа и на пепел да стане,
не душата, която отглеждам от зрънце,
а стената зловеща, без време градила
да скрие света, в който тлея от Слънце...

И МОСТЪТ ГОРЯЩ МЕ ЗАКЛЕ ДА СЪМ ЖИВА!!!


© Арлина Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??