Клетва
| ... на стихиите, които ме завърнаха... Някога, когато усещах морето, по-черно от грях, във мен да се блъска, когато солта му, пресята от мъка, валеше, нечута и свята, в очите... тогава Земята могъща поканих за пристан, да бъдат едно и да раждат огнища, безсънни вулкани от скрити любови... да ги носят към теб - урагани от птици... Тогава, когато изливах надежда най-тайно от мене и пазех дълбоко в недрата горещи, където болеше от спомени в люлки... додето детето все още крещеше, нечуто под преспи... Тогава поливах цветя незасяти в градини безлунни, изкачвах скали неотвестни - да стигна звезди по-далечни от тебе... А днес СЪМ!!! Когато от моста под мене израстна, велика и свята, ВОДАТА, заля ме със вяра и чиста надежда, удави греха и ме върна в детето... И ОГЪН се втурна от всички посоки, да стигне студа и на пепел да стане, не душата, която отглеждам от зрънце, а стената зловеща, без време градила да скрие света, в който тлея от Слънце... И МОСТЪТ ГОРЯЩ МЕ ЗАКЛЕ ДА СЪМ ЖИВА!!! |
© Арлина All rights reserved.
