КОГАТО НЕ СЪМ...
Как мне грустно!... Как весело мне!...
Я левкоем цвету на окне,
Я стекаю дождем по стеклу,
Колыхаюсь тенью в углу...
И. В. Одоевцева, “Дождь шумит по грифельной крыше...”
Още съм на света. И навярно ще бъда
все тъй жив по-щастливи години да видя,
но човек от Адама се ражда с присъда:
недолюбил докрай – някой ден да си иде.
Кой съм аз, та един да възставам безбожен,
недоволен от вечния ред на нещта –
щом не може по-дълго – какво пък, не може.
Слизам тук! Продължете без мене нататък!
Аз не съм като древния Окнос* и няма
да се вкопча отчаян в ненужната старост,
пък и знам, че до всяко въженце от слама
чака в тъмното кротко, но гладно магаре.
Но когато си ида, след скръбните речи,
след изпитите чаши и тихите думи,
не мислете, че аз съм заминал далече
по онези отдавна утъпкани друми;
и без мен – не мислете, че вече ме няма,
че е станала малко по-пуста земята –
Преизподня и Рай са лъжа и измама,
и е приказка Бог, и е виц – Сатаната.
Има само астрални пространства далечни,
мириади слънца и космически бездни
и душите човешки са скитници вечни
от звезда до звезда сред галактики звездни.
Но когато не съм – не в небето бездънно
ще се скита душата ми с някой Вергилий –
щом се спусне нощта, ароматна и сънна,
и притихне ветрецът, останал без сили,
аз ще бъда при вас – като птица в гнездото,
като капка роса по листото на цвете,
като лъч светлина, отразен от стъклото,
като топла мъгла, прекосила полето.
Ако там, на прозореца, цъфне мушкато,
ако пролетен дъжд по стъклата ви бие,
ако слънчево зайче пълзи по стената
или звънко щурче зад долапа се крие,
не търсете къде съм – нима е неясно,
просто спрете за миг сред тревата в полето
– тишината край вас ще възкликне стогласно
и стогласно – без глас – ще откликне сърцето.
Няма жива душа на светлинни години,
но пространството диша край вас оживяло,
и от тук до небето бездънно и синьо
всяко нещо е вечна душа на скиталец.
Още съм на света. Но когато не бъда,
не търсете духа ми сред Звездната плява.
От Адама човетът се ражда с присъда,
но душата остава.
Душата остава!
______________________
*Окнос – в римската митология – старец, не искащ да умира,
вкопчил се в ненужния живот. В Аид бил обречен на вечен
безсмислен труд: плетял сламено въже, изяждано от другия
му край от магарица.
© Валентин Чернев Все права защищены