На постамент спокойно си седеше тази ваза,

миг невнимание и счупи се на хиляди стъкла.

За нея, ценна и старинна искам тука да разкажа,

как с трясък в звук разбихме я неволно без вина.

Но счупената ваза мога лесно да я нарисувам,

с магия в цялостта да върна цветните и стъкълца.

Но счупи ли се любовта тя повече не се рисува,

не може да се залепи или пък купи просто тя.

А после тук остава само цветен стъклен пясък,

бодливите искри нараняват босите ни стъпала.

И чувствата разбити като кремък ни остъргват,

сърцата ни до кръв разрязва тъй строшена любовта.

За туй красивата любов е нужно строго да я пазим

за нея като на око зеница трябва зорко все да бдим.

За да не я изпуснеме да изгори митично тя като онази,

вълшебна птица феникс и остане само прах и дим.